Изхвърлиха ме от ремаркето по обед. Бях се метнал в сламата предната нощ долу на границата и веднага щом се наместих под брезента, заспах. След три седмици в Тихуана имах да наваксам със съня, и все още наваксвах, когато тракторът отбил да охлади мотора и онез видели изпружения ми крак. Тогава ме изхвърлиха. Опитах да им пробутам някаква смехотворна версия, но в замяна бях изгледан ледено, напълно безучастно, никакви аплодисменти, така че шоуто ми бе мигом свалено от сцена. Все пак ми хвърлиха една цигара и аз се помъкнах надолу по пътя да видя къде мога да изпрося нещо за ядене.

Така попаднах на тази таверна „Двата дъба“. Беше крайпътен ресторант за бързо хранене, знаеш ги, дето ги има милиони из Калифорния. Имаше помещение за хранене, над него пристройка към къщата, в която живееха, встрани – колонка за бензин, а отзад половин дузина колиби, които те наричаха мотел. Аз се явих с бърза крачка и спрях на пътя пред таверната. Почнах да се оглеждам. Когато Гърка се появи, го попитах дали се е отбивал един тип с Кадилак. Обясних, че е трябвало да се видим тук и да обядваме. Не е минавал, поне не днес, каза Гърка. Той натъкми една от масите за един човек и ме попита какво ще поръчам. Портокалов сок, корнфлейкс, пържени яйца с бекон, енчиладас, палачинки и кафе... занареждах аз. Гърка се върна доста бързо с портокаловият сок и корнфлейкса. Счетох за нужно да му разясня положението.

- Задръж малко. Трябва да ти кажа, че ако онзи вземе, че не дойде, ще се наложи да ям на вересия. Яденето трябваше да е за негова сметка, а честно казано съм занулил леко финансите.

- Нямай грижа, яж – каза той.

Стана ми ясно, че тоя се усеща, че го баламосвам и спрях да говоря за човека с Кадилака. Съвсем скоро надуших, че и той иска нещо от мен.

- Абе ти какво работиш? Каква ти е работата?

- А, ами това-онова, едно-друго. Защо?

- На колко години си?

- Двайсет и четири.

- Слушай, ти си млад, ей. Мога веднага да те взема при мен. В моя бизнес.

- Хубаво място имаш тука – похвалих го.

- Да. Въздухът е такъв, свеж. Няма мъгла като в Лос Анджелис. Никаква мъгла. Хубаво и ясно, през цялото време хубаво и ясно.

- Предполагам, че е яко през нощта. Отсега усещам.

- Спи се добре. Разбираш ли от автомобили? Знаеш ли да ги поправяш? – попита ме на нещо като английски.

- Разбира се. Аз съм роден монтьор.

Той продължи да раздува за въздуха, колко бил здрав, откакто купил мястото и как все не можел да проумее защо предишният му помощник не искал да остане. Можех да си представя защо бе избягал другия, ама предпочетох да си замълча, в случай ще се наложеше за заработя някоя кинта тук.

- Ей, мислиш ли, че ще ти хареса тук?

Вече бях изпил и остатъка от кафето и запалих пурата, която той ми беше дал.

- Ще ти кажа как стоят нещата. Имам още две предложения. Там е работата. Но ще си помисля. Определено ще си помисля.

Тогава я видях. Беше се въртяла из кухнята през цялото време, но сега излезе да прибере чиниите. Като изключим формите на тялото й, не беше някаква опустошителна, неземна красавица. Носеше това тяло с някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни. Единственото, което пожелах, бе да ги смачкам.

- Това е жена ми – каза той.

Тя не ме погледна. Аз кимнах към Гръка, тръснах леко пурата в ръката си и това беше. Тя излезе с чиниите, все едно нито аз, нито той бяхме там и все едно тя изобщо не се бе появявала. Тръгнах си, но се върнах да оставя съобщение за мъжа с Кадилака. Отне ми половин час да се пазаря за работата, но в края на този половин час бях до колонката за бензин и оправях спукани гуми.

- Ей, как ти е името? –  попита той.

- Франк Чеймбърз.

- Аз съм Ник Пападакис.

Стиснахме си ръцете и той тръгна нанякъде. След малко го чух да пее. Имаше хубав глас. От колонката виждах идеално какво става в кухнята. 

 […]

- Внимавай Франк. Ще счупиш някой амортисьор.

- По дяволите шибания амортисьор.

Колата се блъскаше измежду евкалиптовите дървета в гората край пътя. Гърка ни беше пратил до пазара да върнем някакви стекове, които според него не ставали. Стъмваше се, като се връщахме. Бях набутал колата в гората и тя бе почнала да подскача и да се запъва, но когато намерих подходящо място между дърветата, спрях. Преди да успея да изгася фаровете ръцете й вече бяха около мен. Чуках я дълго, ненаситно. После просто седяхме.

- Не мога повече така, Франк.

- И аз.

- Не издържам. Трябва да те изпия докрай, да съм пияна от теб. Да заситя жаждата си с теб, Франк. Разбираш какво ти казвам, нали? Да се опия.

- Знам.

- И мразя тоя Грък.

- Защо се омъжи за него изобщо? Така и не ми каза тогава.

- Не съм ти казвала нищо.

 - Не сме губили времето в приказки.

- Работех в една кръчма. Като изкараш две години в някоя кръчма в Лос Анжелис, няма как да не хванеш първия мъж с позлатен часовник.

- Кога напусна Айова?

- Преди три години. Спечелих конкурс за красота. Станах първа в конкурса в Де Мойн. Тогава живеех там. Наградата беше екскурзия до Лос Анжелис. Петнадесет фотографа ме снимаха, докато ми се маеше главата горе на върха на славата, а две седмици по-късно бях в кръчмата.

- Не се ли върна?

- Не бих им направила тоя кеф да се върна.

- Опита ли в киното?

- Направиха ми тест. Беше си направо като ритник в зъбите. Сега говорят. Във филмите де. И когато аз почнах да приказвам, там на екрана, те ме видяха такава, каквато съм, и аз се видях такава, каквато съм. Евтина курва от Де Мойн, чийто шанс в киното е равен точно на шанса на някоя маймуна. Даже маймуната има повече шанс. Все пак тя може да те накара да се смееш. Аз мога да те накарам да повърнеш – ей това направих.

 - И после какво?

- После две години няк’ви селяци те пипат по задника, оставят жълти стотинки бакшиш, питат „Какво ще кажеш да се позабавляваме малко тая вечер?“ И аз, Франк, ходих да се „позабавлявам“ понякога.

- И после?

- Знаеш за какви забавления говоря, нали?

- Знам.

- Тогава се появи той. Спах с него и той ми помогна. В смисъл взе ме да бъда около него. Но не издържам вече. За Бога, приличам ли на малко бяло птиче?

- На мен ми приличаш по-скоро на дяволска котка.

- Ти разбираш. Това е едно от нещата в теб. Не се налага да те правя на глупак през цялото време или да те лъжа. И си чист. Не си мазен. Франк, имаш ли идея какво значи това? Не си мазен.

- Долу горе мога да си представя.

- Не мисля. Никой мъж не може да разбере какво означава това за една жена. Да си край някой мазник, от който стомахът ти се свива от погнуса само като те докосне. Не съм истинска дяволска котка, Франк. Просто не мога да издържам повече.

- Какво се опитваш да направиш? Да ме бъзикаш ли?

- О, добре. Дяволска котка съм тогава. Но не мисля, че бих била толкова зла. С някой, който не е мазен.

- Кора, какво ще кажеш да заминем двамата?

- Мислила съм за това. Много съм мислила.

- Оставяме Гърка и духваме. Просто духваме.

- Къде?

- Където и да е. Има ли значение?

- Където и да е. Където и да е. Знаеш ли къде е това „където и да е“.

- Където решим. Ей къде е светът.

- Не е така, Франк. Това, за което говориш, е „обратно в кръчмата“.

- Не говоря за кръчмата. Говоря за пътя. Забавно е, Кора. И никой не знае това по-добре от мен. Знам всяка извивка, всеки завой, всеки наклон. И зная как става номера. Не е ли това, което искаме. Да сме двойка скитници, каквито всъщност сме си.

- Ти си беше баш скитник. И чорапи нямаше.

- Ти ме хареса.

- Аз те обикнах. Бих те обикнала дори и без риза. Бих те обикнала най-вече без риза, за да усещам хубавите ти, здрави рамене.

- Като се млатиш редовно с железопътната полиция развиваш мускулатурата.

- И си здрав навсякъде. Голям, висок и як. И косата ти е светла. Не си някакво нищожно, меко, мазно същество с черна къдрава коса, на която се ръси афтършейв с дафиново масло всяка нощ.

- Трябва да е хубава тая миризма.

- Няма да стане, Франк. Тоя път не води наникъде, води до кръчмата. Кръчмата за мен, а за теб нищо по-добро. Някаква скапана работа на някакъв шибан паркинг или в някой гараж, облечен в работно облекло. Бих се разплакала, Франк, ако те видя в работно облекло.

- Тогава?

Тя седеше и дълго въртеше ръката ми из двете си длани.

- Франк, обичаш ли ме?

- Да.

- Обичаш ли ме така силно, че нищо друго да няма значение?

- Да.

- Това е начина.

- Ти не каза ли, че не си дяволска котка?

- Казах го и го мисля наистина. Не съм това, за което ме мислиш, Франк. Искам да работя и да бъда нещо, това е. Но не става без любов. Знаеше ли това преди, Франк? Поне за една жена не се получава. Е, добре, направих една грешка. И сега трябва да действам като дяволска котка, за първи и последен път, за да я поправя. Но наистина не съм дяволска котка. Франк.

- Ще те обесят за това.

- Не и ако се направи както трябва. Ти си умен, Франк. Никога не съм успявала да те заблудя. Никога, дори и за миг. Ще измислиш начин. Има много време. Не се тревожи. Не съм аз първата жена, която трябва да се превърне в дяволска котка, за да намери изход от батака.

- Той не ми е направил нищо лошо. Според мен е ОК.

- Глупости, ОК. Та той смърди, по дяволите. И мислиш ли, че ще ти позволя да носиш работни дрехи с надпис на гърба АВТО УСЛУГИ и БЛАГОДАРИМ ВИ, ОБАДЕТЕ СЕ ПАК, а той в това време да има четири костюма и половин дузина копринени ризи. Не е ли тоя бизнес наполовина и мой? Не готвя ли? Не готвя ли добре? Ти не вършиш ли своята част от работата?

- Говориш все едно всичко си е в реда на нещата.

- Кой ще знае дали е в реда на нещата или не. Ти и аз?

- Ти и аз.

- Това е, Франк. Това е всичко, което има значение. Не ти и аз и пътят или нещо друго. Само ти и аз.

- Все пак мисля, че си дяволска котка. Не би могла да ме караш да се чувствам така, както се чувствам, ако не беше.

- Да, точно така ще направим. Целуни ме, Франк. По устата.

Целунах я. Очите й блестяха към мен като две сини звезди. Имах усещането, че съм в църква. 

[...]

Беше щастлива седмица. Даже много щастлива. Следобед тя ходеше в болницата, но през останалото време бяхме заедно. Успяхме малко да раздвижим и бизнеса. Държахме заведението отворено през целия ден и си всеки си гледаше работата и се грижехме за ресторанта и за бизнеса. Беше много добър ден, когато стотина ученика се изсипаха от три автобуса да си вземат по нещо за хапване, докато се разхождат из гората, но дори и без тях пак изкарахме добри пари. Всичко бе в тефтера и си показваше черно на бяло. И то само в наша ползва, казвам ти.

Един ден решихме да отидем заедно до болницата. Когато тя излезе оттам, свихме към плажа. Дадоха й жълт бански и червена шапка и когато излезе, едва я познах. Изглеждаше като малко момиче. Беше изумително млада. Порази ме. Играхме из пясъка, после влязохме дълбоко навътре във водата и се оставихме на вълните да ни люшкат. Аз обичам вълните да минават през косата ми. Тя обича да ги усеща през пръстите на краката си. Лежахме там, носени от водата и държахме ръцете си под нея, обърнали лице един към друг. Погледнах към небето. Небе, безкрай. Това бе всичко, което можех да видя. И се сетих за Бог.

- Франк.

- Да?

- Той си идва утре. Знаеш какво значи това, нали?

- Знам.

- Трябва да спя при него, а не до теб.

- Така би трябвало да стане, само че когато той се върне, ние няма да сме там.

 - Надявах се да го кажеш.

- Само ти, аз и пътят, Кора.

- Само ти, аз и пътят.

- Просто двойка скитници.

- Двойка цигани, но ще сме заедно.

- Точно това е. Ще бъдем заедно.

На следващата сутрин събрахме багажа. По скоро тя събра нейния, че аз нямах много. Бях си купил костюм, който облякох и май това беше всичко, което имах. Тя заприбира нещата си в кутия за шапка. Когато свърши ми подаде кутията и ми каза:

- Ще сложиш ли това в колата?

- Колата?

- Нали ще вземем колата? – попита тя.

- Не и ако не настояваш да изкараме първата нощ в затвора. Не, не вземаме колата. Да краднеш нечия жена не е голяма работа, ама да му вземеш колата си е точно кражба.

-О!

Тръгнахме. До автобусната спирка имаше около две мили. Трябваше да стигнем на стоп. Всеки път щом чуехме приближаваща кола, спирахме и вдигахме палец. Стърчахме като индиански магазин за пури. Никой не спря. Сам мъж има шанс. Жена, ако е достатъчно глупава да тръгне на стоп – също. Но за мъж и жена заедно, прогнозата никак не е добра. Около двадесет коли ни подминаха. Бяхме изминали близо четвърт миля. Тогава тя спря.

- Франк, не мога.

- Какво има?

- Това е то?

- Това е какво?

- Пътят.

- Ти полудя. Изморена си. Това е. Виж, изчакай тук. Аз ще хвана някой надолу по пътя да ни закара до града. То май така трябваше да направим още в началото. И всичко ще е наред.

- Не, не е това. Не съм уморена. Просто не мога. Не мога. Никак не мога.

- Не искаш ли да си с мен, Кора?

- Знаеш, че искам.

- И знаеш също така, че не можем да се върнем и да започнем всичко отначало, да я подкараме както беше преди. Разбираш това, нали? Трябва да дойдеш с мен.

- Казах ти, че не съм точно скитник, Франк. Не искам да се чувствам като някакъв чергар. Нямам чувството, че съм циганка. Единственото чувство, което имам е на срам, че стоя тука и моля някой да ме закара някъде.

- Казах ти вече. Ще вземем кола в града.

- И после какво?

- После тръгваме.

- Не, не тръгваме. Прекарваме една нощ в хотел и после почваме да търсим работа. И заживяваме в някоя дупка край някое бунище.

- Това, което току що напусна какво беше? Не беше ли дупка?

- Това е нещо съвсем различно.

- Не се отчайвай. И не се давай на гнева.

- Вече съм се дала, Франк. Не мога да продължа с теб. Довиждане.

- Стой малко! Искаш ли да ме чуеш?

- Довиждане, Франк. Връщам се.

Тя се опитваше да дръпне кутията от ръцете ми. Аз не я пусках. Исках да я занеса обратно, не исках да я носи до къщата сама, но тя успя да я издърпа. И си тръгна с нея. Преди да потеглим сутринта изглеждаше така хубава в синьото си костюмче, със синята си шапка. Сега изглеждаше смазана. Обувките й бяха прашни. Хлипаше. Не можеше да върви, все едно се спъваше в сълзи. Внезапно заплаках.